Мадагаскар

География

Официално име: Република Мадагаскар
Мото: Tanindrazana, Fahafahana, Fandrosoana! (Отечество, Свобода, Прогрес!)
Столица (и най-голям град): Антананариво
Официални езици: малгашки , френски и английски език
Управление: Република
Дата на обявяване на независимост (от Франция): 26 юни 1960
Територия: 587 041 кв.км. (45-то място в света)
Население: 20,042,551 отчетено през юли 2008 (55-то място в света)
Валута: Малгашко ариари (MGA)

История

Мадагаскар, като част от Източна Гондвана, се отделя от Африка преди около 160 милиона години; Самият остров Мадагаскар е бил създаден, когато се отделя от Индия преди 80 - 100 милиона години. Повечето археолози смятат, че първите заселници са пристигнали между 200ната и 500ната година след Христа, когато моряци от Югоизточна Азия (вероятно от Борнео и южен Целебес (Сулавеси )) пристигнат на острова с ветроходни канута. Заселниците - Банту вероятно прекосили Мозамбишкия канал, за да стигнат до Мадагаскар по същото време или скоро след това. Въпреки това, мадагаскарската традиция и етнографски доказателства показват, че микейски ловни групи може да са били преди тях.
Писмената история на Мадагаскар започва през 7-ми век, когато арабските мюсюлмани, създават постове за търгуване по северозападното крайбрежие и за пръв път превеждат от мадагаскарския език в Сорабе. През Средновековието, главатарите на острова започват да разширяват своята власт чрез търговия със съседите в Индийския океан, най-вече с Източна Африка, Близкия Изток и Индия. Големи племена започват да доминират значителни области. Сред тях са племената Сакалава на Менабе, съсредоточени там, където сега са градовете Морондава и Бойна, намиращи се на територията на сегашната провинциална столица на Махаджанда (Маджунда). Влиянието на Сакалава се разширява до там, където сега са провинциите Анциранана, Махаджанга и Толиара.
Контактите с Европа започват през 1500г., когато португалският капитан Диого Диас забелязва острова, след като корабът му се отделя от флот, пътуващ към Индия. Португалците започват да търгуват с островитяните и кръщават острова "Sao Lourenco" (Св. Лорънс). През 1666, Франсоа Карон, генералният директор на новосформираната Френска Източно Индийска Компания, плава до Мадагаскар. Компанията не успява да направи своя колония на Мадагаскар, но открива пуктове на близките острови Бърбън и Ил-дьо-Франс (дн. Реюнион и Мавриций). В края на 17-ти век, френцузите създават търговски пунктове по източното крайбрежие.
От около 1774 до 1824, Мадагаскар е бил любимо свърталище на пиратите, включително и американци, един от които занася мадагаскарски ориз в Южна Каролина. Много европейски моряци корабокрушират по бреговете на острова, между които Робер Дръри, чиито журнал е едно от малкото писмени описания на живота в южен Мадагаскар през 18-ти век.
В началото на последното десетилетие на 18-ти век, главатарите на племето Мерина успяват да установят хегемония над по-голямата част от острова, включително и над брега. През 1817, водачът на Мерина и британският губернатор на Мавриций сключват договор за премахване на търговията с роби, което е било важно за мадагаската икономика. В замяна, островът получава британски военна и финансова помощ. Британското влияние остава силно в продължение на няколко десетилетия, през които съдът на Мерина е преобразуван в система на управление на енорийски католически свещеници, система на самоуправление на всяка отделна църква и в система на Англиканизъм.
С господството над Индийския океан от Кралския флот и с края на Арабската търговия с роби, Западна Сакалава загубила силата си над обединяващата се Мерина. На източния бряг Бетсимирака също се обединила, но този съюз скоро се разпаднал.
Франция напада Мадагаскар през 1883, като това става по-късно известно като първата Франко-Хова война, тя се стреми да възстанови имоти, които са били иззети от френски граждани. (Хова е един от трите социални класа в обществото на Мерина: Андриана - аристокрация, Хова - обикновени хора, Андево - роби. Терминът Хова е неправилно използван от французите за обозначаване на Мерина.) В края на войните, Мадагаскар отстъпва Антсиранана (Диего Суарес) по северното крайбрежие на Франция и плаща 560 000 златни военни франка на наследници на Жозеф-Франсоа Ламбърт. През 1890 британците приемат изцяло формалното налагане на френски протекторат.
През 1895, френска летяща ескадрила каца в Махаджанга (Маджунга) и тръгва към столицата, Антананариво, където защитниците на града биват изненадани, тъй като са очаквали нападение по много по-близкия източен бряг. Двайсет френски войници умират в битка, а 6000 от малария и други болести преди втората Франко-Хова война да приключи.
След приключването на военните действия, през 1896 френският парламент гласува присъединяването на Мадагаскар. Историята на 103-годишната монархия Мерина завършва с изпращането на кралското семейство на заточение в Алжир. През декември 1904, руският балтийски Флот пуснал котва на Антциранана (Диего Суарес) за въглищата и разпоредби преди отплаването за своята обречена срещна с японския флот в "Битката при Цушима". Преди напускането на пристанището руските войници са накарани да оставят на сушата животните, които са придобили - маймуни, бои и един крокодил.
По време на Втората световна война, мадагаскарските войски воюват във Франция, Мароко и Сирия. Точно преди падането на Франция, Германия планира насилствено да депортира всички евреи от Европа в Мадагаскар в това, което станава известно като „Мадагаскарския план”. Действие по плана обаче никога не бива предприето. След като Франция е победена от Германия, правителството - Виши администрира Мадагаскар. По време на "Битката на Мадагаскар", британски войски окупират стратегическия остров (1942 г.), за да предоотвратят завземането му от японците, след което свободните французи обръщат развоя на събитията.
През 1947 г., с отлива на френското реноме, националистическо въстание бива потушено след няколко месеца на люта борба и с цената на 90 000 убити. Французите реформират различни институции през 1956 г. според Loi Cadre (Закона за презморска реформа) и Мадагаскар се отправя мирно към своята независимост. Република Мадагаскар за пръв път е провъзгласена на 14-ти октомври 1958 като самостоятелна в рамките на Франция област. Управлението на временно правителство приключила с приемането на конституция през 1959 г. и пълна независимост на 26-ти юни 1960.
През май 1973 г., военен преврат начело с майор ген. Габриел Рамантсоа сваля Филиберт Циранана, президент от 1959 г. Командир Дидие Ратсирака, провъзгласен за президент на 15-ти юни 1975 година, обявява, че ще следва социалистическия курс и след национализирането на банки и застрахователни дружества, иззема всички минерални ресурси за национална собственост. Репресии и цензура характеризират неговия режим. Ратсирака е преизбран през 1989 г. след съмнителни избори, които довеждат до бунтове и формирането на многопартийна система през 1990 г. През 1991 г. Ратсирака се съгласява да подели властта с лидера на демократичната опозицията, Албърт Зафу, който след това печели с огромна преднина президентските избори през февруари 1993 г. Но Зафу е обвинен от парламента в превишаване на конституционни си правомощия по време на икономическата криза и губи от Ратсирака президентските избори през 1996 г., който става президент през февруари 1997 г.
Президентските избори от декември 2001 г. между действащия президент Дидие Ратсирака и Марк Раваломанана, кметът на Антананариво, се оказват неубедителни и е планиран блотаж. Но Раваломанана обявява изборите за нагласени, и през февруари 2002 сам се провъзгласява за президент. В отговор Ратсирака обявява военно положение и създава столица в Тоамасина. В резултат на това Мадагаскар се оказва с двама президенти и две столици. След повторно преброяване през април, Върховният конституционен съд обявява Раваломанана за победител с 51,5% от гласовете. Ратсирака, след като първо отказва да приеме резултата, отлита за Франция през юли и мадагаскарската шест-месечна гражданска война завършва. През декември 2006 г. Раваломанана печели повторните избори с 54,8% от гласовете. През януари 2007 Чарлз Рабемананжара е назначен за министър-председател.

Икономика

Селското стопанство, основно риболова и горското стопанство, е опора на мадагаскарската икономика, като възлиза на 34% от брутния вътрешен продукт (БВП) и допринася за повече от 70% от приходите от износ. Индустрията включва текстилната промишленост и производството и преработката на селскостопански продукти. Средният ръст на продукцията през 1992-97 е по-малък от темпа на растеж на населението. Растежът е задържан от анти-правителствени стачки и демонстрации, спад на търсенето на кафе в световен мащаб и неизпълнени обещания на правителството за икономическа реформа. Страшни са пречките по пътя на реализирането на мадагаскарския значителен потенциал за растеж; степента на правителствените реформи, външната финансова помощ и чуждестранните инвестиции ще бъдат ключови фактори за бъдещето на Мадагаскар.
Източниците на растеж за Мадагаскар са туризмът, износът от производството на текстил, крушки и земеделски продукти и минното дело. Мадагаскар е водещият световен производител на ванилия и печели около половината от световния пазар на износа u. В областта на туризма Мадагаскар се е прицелил в пазара на еко-туризъма, инвестирайки в своето уникално биоразнообразие, естествени природни местообитания, национални паркове и лемур видове. Износът от преференциалните зони за осъществяване на експорт, разположени около Антананариво и Анцирабе, се състои в по-голямата част износ от производството на дрехи за американския пазар чрез AGOA (Акт за Африкански растеж и възможности) и за европейските пазари чрез споразумението "Всичко, освен оръжия" (EBA). Земеделският износ се състои от ниски обеми продукти с висока стойност, като ванилия, плодовете на дървото личи и етерични масла. В Мадагаскар е най-голямият пазар на канела в Африка.
Малка, но растясща част от икономиката е базирана върху добива на илменит (крехък, магнитен оксид на титания и желязото), с появата на инвеститори в последните години, особено близо до Форт Тулеар и Ксавие. Минната компания "Рио Тинто Груп" очаква да започне работа близо до Форт Ксавие през 2008 г., след няколко години на инфраструктурата подготовка. Минният проект е изключително спорен, защото "Приятели на Земята" и други екологични организации подават на отчети, за да изразят в детайли загрижеността си за въздействието му върху околната среда и местните общности.
Няколко големи проекта свързани с добива на нефт и природен газ са в ход , които, ако са успешни, ще дадат значителен тласък на мадагаскарската икономика. В минния сектор, те включват разработването на мина за въглищата в Сакоа и друга за никел близо до Таматаве. В петролния, "Madagascar Oil" разработва масивното брегово находище на тежки нефтени продукти в Цимироро и на ултра тежки нефтени продукти в Бемоланга.
Правителството на президента Марк Раваломанана агресивно търси чуждестранни инвестиции и спомага за преодоляване на много от пречките за тях - борба срещу корупцията, реформиране на закони за поземлената собственост, насърчаване на изучаването на американския и европейския бизнес техники и активно "преследване" на чуждестранни инвеститори. Президентът Раваломанана стана популярен с компанията си за агро-храна TIKO и е известен с опитите си за прилагане на много от научените уроци в света на бизнеса по отношение на ръководеното от него правителство. Наскоро се появиха някои опасения за конфликт на интереси между неговата политика и дейностите на неговите фирми. Най-съществените сред тях - преференциалното третиране на вноса на ориз, започнало от правителството в края на 2004 г., в отговор на дефицита в производство му в страната.
Мадагаскарският апел към инвеститорите се базира върху неговата конкурентна, податлива на обучение работна сила. Над 200 инвеститори, особено производители на дрехи, са събрани в държавната система на зони насърчаващи износа, която е създадена през 1989 г. Липсата на квотни ограничения за вноса на текстил на европейския пазар по силата на Конвенцията от Ломе спомогат за стимулиране на този растеж.
От средата на 1980-те, Мадагаскар прави значителни дефицити по баланса на плащане. Дефицитът по текущата сметка като процент от БВП е средно около 6% през голяма част на 1990-те години и пада на близо 4% през 1999 г. Нивото на дълга на Мадагаскар, което достига до 46% през 1996 г., е оценено на 15,4% през 2000 година. На фона на цялостното намаляване на бедността, HIPC инициативата (инициатива по отношение на тежко задлъжнели бедни страни) се очаква да даде възможност на страната да намали своя дълг за услуги на 5,5% през 2003 г. и да остане на около 5% през периода 2000-19.
От над 60% през 1994 нивото на инфлацията спадна на 6.4% през 1998, преди отново да се повиши на 14.4 през 1999 и 8.7% през 2000.
В периода на солиден растеж от 1997 г. до 2001 г., нивото на бедност остава високо, особено в селските райони. Шест месечната политическа криза вследствие на споровете около резултата от президентските избори, проведени през декември 2001 г., на практика сприра икономическата активност в голяма част от страната през първото полугодие на 2002 г. Реаленият БВП спада с 12,7% през 2002 г., притокът на чуждестранни инвестиции се свива рязко. Кризата опетнява многообещаващата репутация на Мадагаскар като изключение по отношение на AGOA и обещаващо място за инвестиране. След кризата, икономиката се "завърна" с растеж на БВП от над 10% през 2003 г. Обезценяването на валутата и повишаването на инфлацията през 2004 г. възпрепятства високи постижения на икономическите показатели, но растежът за годината достигна до 5,3%, като инфлацията е около 25% в края на годината. През 2005 г. инфлацията е поставена под контрол от строга паричната политика на повишаване на Taux Directeur (курса на централната банка) до 16% и затягане задължителните резерви за банките. Растежът достига до 6,5% през 2005 година.
След политическата криза от 2002 г., правителството се опитва да постави към нов курс и изгради доверие, в координация с международните финансови институции и донори. Мадагаскар разработи план за възстановяване, в сътрудничество с частния сектор и донори и го представи на конференцията "Приятели на Мадагаскар", организирана от Световната банка в Париж през юли 2002 г. Страни-донори показаха доверието си в новото правителство като обещават 1 милиарда щатски долара помощ за период от пет години. В мадагаскарското правителството определят пътната инфраструктура като свои приоритет и подчертава своята заангажираност с публично-частното партньорство чрез създаването на координационен комитет насочен към публично-частния сектор.
Бизнес съветът Мадагаскар-САЩ е създаден при съвместната работа между Американската агенция за международно развитие (USAID) и организацията на Мадагаските занаятчии и производителите в Мадагаскар през 2002 г. Бизнес съветът САЩ-Мадагаскар е създаден в САЩ през май 2003 г., и двете организации продължават да проучат начини как да работят за благото на двете групи.

Култура

Населението на Мадагаскар (Мадагаси) е от различни раси и следва своите традиционни вярвания. Жителите на острова са приблизително около 14 155 000 и говорят предимно на френски и мадагаскарски диалект. Мадагасите са основно със смесен азиатски и африкански произход. Тагалог е оригиналния език на хората в Мадагаскар, сега френският е вторият най-популярен език и това се дължи на преобладавалите френски колонии в Мадагаскар.
В Мадагаскар хората представляват обединение на раси като индонезииците, африканците, съответно: християни и мюсюлмани. Около 55% от населението са последователи на традиционни вярвания като 40% са последователи на християнството. Мюсюлманите формират малка част от населението и представляват едва 5% от населението. По-голямата част от жителите на Мадагаскар обитават селски райони, като само една трета от населението живее в градовете.
Мадагасите обичат да носят традиционно облекло и предпочитат нюанси на най-различни цветове. Мотиви в европейски стил са преобладаващи в мадагаскарските облекла. Основната храна за населението на Мадагаскар обикновено се състои от ориз, зеленчуци, месо, риба и плодове.
Образованието е задължително за срок от пет години в мадагаското общество и всяка област има свои индивидуални училища. Мадагаскар се отличава с най-високия процент грамотност в Африка. Традиционализмът и културата преобладават сред хората на Мадагаскар и те стриктно следват своята вяра и стари ритуали.
Острова дава подслон на екзотична флора и фауна и е страната на скритите тайни. Мадагаскарските хора притежават много колоритна култура, която е уникална за целия свят.
Tекстилнитe изкуства са едни от основните изкуства на острова и играят важна роля при тъкането изразителен облекло. Ръчно тъканите дрехи от Мадагаскар са известни като "lamba" и обикновено се използват като церемониален подарък и са символ богатото културно наследство на острова. Според традицията, мъжете предлагат дрехи на булки по време на брачната церемония и булката и младоженецът са облечени в едина дреха като символ на техния вечен съюз. Дрехите също са подарявани на стари хора.
Други форми на изкуството на Мадагаскар са фентъзито, изкуството на грагитите и плакатите, импресионизма, модерното изкуство и много други. Всеки от тези видове мадагаскарско изкуство определя островното общество и култура от миналото и настоящето много точно. Мадагаското изкуство е представено добре по различни начини и предметът му варира значимо от образователните теми на световните култури.
Различни артисти са допринесли за създаването на това комплексно магаско изкуство. Децата на Мадагаскар са не по-малко от всеки друг артист и човек ще остане изумен, ако гледа красивите произведения на тяхното изкуство. Те участват в глобалната конкуренция в изкуството и са оставили своя отпечатък върху световната арт сцена.
Традицията в изкуството и занаятите в Мадагаскар е с вековни корени. Френски текстове от 19-ти век показват свидетелства за изкуство на острова. Но отнема известно време то да се представи на световната сцена. Едва през 20-ти век изкуството и занаятите се проявяват и в Западния света. Чак тогава местното изкуство натрупа международно признание и популярност.
Мадагаскарската кухня отразява кулинарни интересите на хората, част от различни култури, като арабите, индонезийци, африканци, френцузи и т.н. Традициите на етническите групи, също играят важна роля в еволюцията на традиционни ястия на острова.
Хранещите се са седнали на пода. Храната се сервира в една единствена чиния и се яде с лъжица. Яденето обикновено не е придружено от каквито и да било напитки. Предястия, снакс, и т.н. не фигурират в менюто. Традиционната храна се състои от три до четири ястия и хранене завършва с десерта, обикновено направен от плодове и ванилия.
В Мадагаскар е традиция храната да се сервира гореща. Студената храна не е популярна сред хората. Сред специалитетите на мадагаскарската кухня Ро и Равитото са с висок ранг. Ро се прави, като се смесят ориз с благоуханни билки и листата. То е част от основната кухня на острова. Заедно с Ро хората се хранят с Равитото, което е приготвяно от месо и билки. Мадагасите обичат да хапват дълбоко пържени в олио и подправки говеждо и свинско месо. Кухнята включва също така храни и напитки, както и тоака гаси, бетса и личел.
Тя използва най-различни съставки, които се отглеждат на острова. Различните видове ядливи растения са най-важните части от ястията. Рибата и птиците също са част от нея. Супите и рецептите с къри са също важен елемент.
За постигането на вкуса се използват прости методи и техники, които не включват много подправки. Ястия, приготвени с ориз обикновено се придружават само от зеленчуци и къри. Простотата на мадагаскарската кухня се допълва от чара на самите чинии. Напитката правена от изгаряне на ориз, Ранонапанго, може да се сервира с храната.
Сместа от културни влияния се проявява и в музиката на мадагаскарския народ, която може грубо да бъде разделена на три части: традиционна, съвременна, и популярна.
Традиционните инструменти са валиха и цитра от бамбукова туба, много сходна по форма на тези, използвани по традиция в Западна Индонезия. Конците обикновено се правят от прежда от бамбук, макар също да съществува и съвременна форма, при която се използват кабели от спирачка на велосипед, за да се даде на един инструмент по-силен звук. Содината, надувана в края флейта, също е типичнa за региона. Кабосито е четири до шест-струнна проста китара характерна за южната планинска част. Също така емблематични за региона е марованата - дървена кутия със система от метални нишки и от двете страни, която произвежда звук подобен на влиха и дървена или метална хармоника.
Вокалните традиции в Мадагаскар са най-често свързани с полухармоничност. Южните вокални стилове носят силна прилика с тези на южна Африка (като пример с групи като Салала или Сенге), докато в южните планински части музиката, която през последните двеста години е силно повлияна от европейската църковна музика, повече напомня на хавайските или други полинезийски вокални традиции. Музикалните изпълнения в Мадагаскар често се свързва с духовните функции, музиката е ключов елемент за постигане на транс състояние при духовните ритуали, практикувани в някои райони на острова, и отдавна е централно място в фамадихана церемониятa (периодично изравяне и повторно погребване на тленните останки на предците).
В допълнение към своите духовни и развлекателни функции, музикалните изпълнения в планинската част на острова имат и политическа и възпитателна роля чрез hiragasy (hira: песен; gasy: мадагаскарски). Hiragasy е музикален спектакъл дълъг един ден с танци и малък параклис, изпълнява се от трупа артисти от селски произход обикновено свързани с кръвна връзка или брак или като конкуренцията между две трупи. Традицията започва в края на 18 век, когато принцът на Мерина Андрианампонимерина първи използва музиканти, за да прави пред народа си политически речи; тези трупи стават независими, и започват да включат политически коментар и критика в своите изпълнения. Публиката играе активна роля в hiragasy събитията, изразява задоволство или не от таланта на членовете на трупата. Hiragasy-трупите са използвани по време на френската колониална администрации, за да разгласят постановления и друга информация на селските население в планинските райони. Тези трупа са освободени от данъка, наложен върху останалото население.
Традиционните инструменти най-често не са използвани при hiragasy изпълненията, което се дължи на произхода им от царския двор, където царуват европейски влияния. Вместо това, най-често използваните инструменти са цигулките, тромпетите и барабани, а содина, акордеон, кларинет или кабоси се появяват инцидентно.

Политическа система, право и управление

Държавното устройство на Мадагаскар - демократична република с един полу-президентски представител, при която министър-председателят е начело на правителството. Изпълнителната власт се упражнява от правителството. Законодателната власт е поверена както на правителството, така и на Сената и Народното събрание. Съдебната власт е независима от изпълнителната и законодателната.
Първият президент на Мадагаскар, Филиберт Tсиранана, е избран, когато неговата социал-демократическа партия придобива сила от независимостта на острова през 1960 г. и е преизбран без опозиция през март 1972 година. Въпреки това той подава оставка само 2 месеца по-късно, в отговор на масови демонстрации против правителството. Размириците продължават и приемника на Тсиранана, ген Габриел Раманантсоа, подава оставка на 5-ти февруари 1975, предавайки изпълнителната власт да лейтенант Ричард Ратсимандрава, който е убит 6 дни по-късно. Въвежда се временно военно положение, докато новото правителство е създадено през юни 1975 г. от Дидие Ратсирака.
През следващите 16 години от управлението на президента Ратсирака в Мадагаскар продължава по пътя към революционния социализъм въз основа на конституцията от 1975 г., като създава силно централизирана държава. През този период стратегията за национализация на частните предприятия, централизация на икономиката и "малагализация" на образователната система осакатяват икономиката, оставяйки следи дори и днес от силно централизираната икономическа система и високото ниво на неграмотност. Националните избори през 1982 г. и 1989 г. връщат Ратсирака за втори и трети 7-годишен президентски мандат. За голяма част от този период, само ограничена политическата опозиция е толерирана, без позволение за директна критика на президента в пресата.
С облекчаване на ограниченията на изразяванетo на политическа воля, започнало от края на 1980-те, режимът на Ратсирака попада под нарастващ натиск да направи фундаментални промени. В отговор на влошаващата се конюнктурата, Ратсирака ограничава своята социалистическа икономическа политика, като прави някои либералени реформи в частния сектор. Те, заедно с политическите реформи, като премахване на цензурата в пресата през 1989 г. и образуването на повече политически партии през 1990 г., са недостатъчни, за да успокоят нарастващото опозиционно движение, известно като Hery Velona ( "Активни сили"). Цифрата на вече съществуващите политически партии и техните лидери, сред тях Алберт Зафу и Ракотонияина Мандафу, основавали това движение, което става особено силно в Антананариво и околните райони.
В отговор на масовите мирни демонстрации и осакатяващите общи стачки, Ратсирака заменя министър-председателя си през август 1991 г. Скоро след това обаче претърпява непоправими отстъпление, когато войските му стрелят по мирни демонстранти, маршируващи по Яволоха - крайградския президентски дворец, и убиват повече от 30 души.
Поставен в една силно отслабена позиция, Ратсирака се отстъпва пред преговори за сформирането на преходен правителство. Резултатът: "Панорама конвенцията" от 31ви октомври 1991, отневама почти всичките правомощия на Ратсирака, създава временни институции, и поставя 18-месечен график за извършване на преход към нова форма на конституционно управление. Върховният конституционен съд е задържен като върховен съдебен орган да е арбитър на процеса.
През март 1992 г., Национален форум с представители от всички крайща на острова, организиран от FFKM (Мадагаскарски Християнски Съвет на Църквите), подготвя нова конституция. Войски охраняващи процеса влизат в сблъсък с "федералисти" привърженици на Ратсирака, които се опитват в знак на протест да нарушат работата на Форума и да предотвратят конституционните разпоредби на действащия президент, които му дават възможност да управлява отново. Текстът на новата конституция е поставен на национален референдум през август 1992 г. и одобрен с широка подкрепа, въпреки усилията на "федералистите" да попречат на гласуването в няколко крайбрежни зони.
Президентските избори се провеждат на 25 ноември 1992 г., след като Върховният конституционен съд се е произнесал по възраженията на Хери Велона, че Ратсирака може да се кандидатира. Балотажът е проведен през февруари 1993 г. и лидера на движението "Хари Велона", Алберт Зафу, побеждава Ратсирака. Зафу полага клетва като президент на 27 март 1993. След като президентът Зафу е дискредитиран от Народното събрание през 1996 г. следват квази-президента Норберт Ратсирахонан, изборите през 1997 г. отново изправят един срещу друг Зафу и Ратсирака, но този път Ратсирака е победил. Народно събрание, в което мнозинство имат членовете политическата партия на президента Ратсирака - АРЕМА, впоследствие приема конституцията от 1998 г., която значително засилва позициите на президента.
На проведените президентски избори през декември 2001 г. и двамта основни кандидати обявяват победа. Министерството на вътрешните работи провъзгласява действащият президент Ратсирака от партията AREMA за победил. Марк Раваломанана оспорва резултатите, като вярва в победата си. Следва политическа криза, в която поддръжниците на Ратсирака спират големи транспортни маршрути от първостепенен пристанищен град до столицата, крепост на подкрепящите Раваломанана. Спорадичното насилие и значителният икономически колапс продължават до юли 2002 г., когато Ратсирака и няколко от неговите видни привърженици отлитат в изгнание във Франция. Заедно с политическите различия и етнически различия са играят роля в кризата и продължават да играе роля в политиката. Ратсирака е от крайбрежното племе Бетсимисарака, а Раваломанана идва от планинското племе Мерина.
След края на политическата криза от 2002 г., президентът Раваломанана започва много проекти за реформа, насилствено се започва "бързо и трайно развитие" и битката с корупцията. През декември 2002 законодателните избори дават на новосформираната му партия ТIМ (Tiako-I-Madagasikara) (Обичам Мадагаскар) управляващо мнозинство в Народното събрание. През ноември 2003 общинските избори са проведени свободно, давайки мнозинство на привържениците на президента, но и значителен брой независими и регионални опозиционни фигури.
След кризата от 2002 г., президентът замества провинциалните управители с назначени от него PDSs (председателите на сециални делегации). Последващо законодателство създава структура от 22 региона за децентрализиране на администрацията. През септември 2004 г., правителството обявява 22ма регионални шефове, докладващи директно на президента, за да изпълнява своите планове за децентрализация. Финансирането и специалните правомощия на областните администрации остава да бъдат изяснени.
Парламентът разполага с две камери. Народното събрание (Antenimieram-Pirenena/Assemblee Nationale) има 160 члена, избирани за четири години един или двама члена на избирателен район. Сената (Senat) има 90 члена, 60 члена, избирани за шест години - по 10 от всяка провинция чрез избори в самата нея, и 30 членове, назначени от президента
Териториалната администрация се да се определят от законодателството. В усилията си да децентрализира управлението, конституцията поканя шестте провинции (faritany) да станат аватономни. Провинции са: Антананариво, Антсиранана, Фианарантсоа, Махаджанга, Тоамасина, Толиара.