Франция

География

Официално име: Република Франция
Столица: Париж
По-големи градове: Марсилия, Лион, Лил, Бордо, Тулуза, Ница, Нант, Страсбург
Езици: френски, с няколко диалекта в отделните райони
Валута: евро
Религии: 94.8% християни (от тях 96.8% католици, 2.2% протестанти, 0.3% православни, 0.2% униати, 0.5% арменогрегорианци) , 3.2% мюсюлмани (сунити), 1.1.% юдеи, 0.9% други
Население: 63 718 187 души (2008) , гъстота: 107 жители на кв. км, средна продължителност на живота за мъжете 74 години, за жените - 81 години, етнически състав: 82.3% французи, 2.6% елзасци, 1.8% бретонци, 0.5% корсиканци, 0.5% каталунци, 0.5% фламандци, 0.3% баски, 1.2% евреи, 0.5% арменци, 2.9% араби, 0.7% поляци. Извън страната живеят 1.5 милиона французи, главно в Канада, САЩ, Италия, Белгия. Градското население е 74%.
Територия: 547 030 кв. км., 674 843 10 кв. км. със задморските департаменти (10: Мартиника, Гваделупа, Гвиана /френска/, Реюнион, о. Сен Пиер и Микелон, Френска Полинезия, Нова Каледония и др.), 11 035 000 кв. км. изключителна икономическа зона
Географско положение и релеф: Френската република граничи с Испания - 650 км, Андора - 67 км, Белгия - 620 км, Люксембург - 73 км, Германия - 446 км, Швейцария, - 572 км, Италия - 515 км и Монако - 4.5 км. Страната има брегова линия с Атлантическия океан - 2075 км и Средиземно море - 617 км. Корсика има брегова линия 625 км. На запад и север преобладават плоски и хълмисти равнини - Гаронска низина, Парижки басейн и ниски планини. В централните и източнит части са средно високите планини - Централен масив, Вогези, част от Юра. На югозапад са Пиренеите с най-висок връх на френска територия Винмал - 3303 м. На югоизток са Алпите с най-високия връх в Европа - Монблан, 4807 м.
Климат, води, растителност: Климатът е умерен - в по-голямата част от страната морски, а на изток преходноконтинентален. По Средиземноморието има области със субтропичен климат. Средните температури през януари са 0-5 градуса, а през юли - 17-22 градуса. Валежите са 600-1000 мм в равнините, 2000-2500 мм в планините. По-големи реки са Рона, Сена, Лоара, Гарона, Рейн. Горите заемат 25% от територията. Те са предимно широколистни, по планините - иглолистни.

История

В древността Франция е населявана от гали и е известна като Галия. През I в. пр. н. е. е завладяна от римляните, през V в. от германски племена – вестготи, бургунди и франки. В края на V в. е включена във Франкската държава, а след разпадането й (843) се обособява като отделна държава – Франция. През IX – XI в. в страната господства феодална разпокъсаност. В края на XII – началото на XIII в. кралската власт се засилва. В 1302 са свикани за първи път Генералните щати; Франция се превръща в съсловна монархия. Сблъскването на френските и английските интереси в Европа довежда до избухване на Стогодишната война (1337-1453). Засиленият феодален гнет предизвиква Парижкото възстание (1356-58), селското антифеодално въстание Жакерия (1358) и др. Франция се оформя като централизирана феодална държава в края на XV в. и като абсолютна монархия в началото на XVI в. След хугенотските войни (1562-94) настъпва икономически подем и укрепване на абсолютизма по времето на Хенрих IV, на Людовик XIII с кардиналите Ришельо и Мазарини и на Людовик XIV с министър Колбер. Франция става голяма търговска държава със силен търговски и военен флот и започва колониална експанзия. За налагане на френско влияние в Западна Европа Франция води продължителни войни с Хабсбургите, участва в италианските войни (1494-1559), в Тридесетгодишната война (1618-48) и др. Френските колонизатори се утвърждават в Канада, Луизиана, Уест Индия и Индия. След Войната за испанското наследство (1701-14) Франция загубва хегемонията си в Европа, а след Седемгодишната война (1756-63) – североамериканските колонии и Индия. Френската буржуазна революция (1789-94) премахва феодално-абсолютисткия строй. В 1792 Франция става република. След режима на Конвента и Директорията буржоазията установява военна диктатура на Наполеон Бонапарт. С разгрома на Наполеоновата империя е възстановена монархията на Бурбоните, ликвидирана от Юлската революция (1830); за крал е провъзгласен Луи Филип. След Февруарската революция (1848) се създава Втората република. Като разгромява пролетариата в Юнското възстание (1848), буржоазната контрареволюция установява военно-буржоазната диктатура на Луи Наполеон (1851), който в 1852 се обявява за император Наполеон III. По време на Френско-пруската война (1870-71) избухва революция (4 септември 1870), която ликвидира Втората империя и поставя началото на Третата република. На 18 март 1871 в Париж избухва пролетарска революция, довела до установяване на Парижката комуна (1871), която обаче е разгромена. В 1875 е приета конституцията на Третата република (1870-1940). Към края на XIX в. Франция се оформя като силна империалистическа държава. Френско-руският съюз от 1893 и англо-френското съглашение от 1904 са важен етап в образуването на Антантата. Първата световна война завършва с изгодния за Франция Версайски мирен договор (1919). През 30-те години на XX в. Франция е обхваната от световна икономическа криза. В началото на 1934 в страната е направен неуспешен опит за извършване на фашистки преврат. През 1936-37 начело на правителството във Франция застават социалисти, които се опират на народния фронт. Правителството на Е. Даладие подписва Мюнхенската спогодба (1938). След нападението над Полша (1 септември 1939) Франция обявява война на Германия (3 септември). През май и юни 1940 германските войски окупират 2/3 от френската територия. В неокупираната територия е установен профашистки режим на правителството “Виши”. През ноември 1942 германски и италиански войски окупират и тази територия. Разгръща се широко съпротивително движение. В 1943 в Алжир е образуван Френски комитет за национално освобождение (преименуван през юни 1944 във Временно правителство), начело с генерал дьо Гол. Под негово ръководство през април-юни 1944 започва всенародно въстание, чиято връхна точка е Парижкото въстание. През октомври 1946 е приета демократичната конституция на Четвъртата република. Еднопартийното дясносоциалистическо правителство на Л. Блум (декември 1946 – януари 1947) започва колониална война във Виетнам. Франция се присъединява към плана “Маршал” (1948). През 1949 влиза в НАТО. След поражението във Виетнамската война Франция подписва споразуменията на Женевското съвещание и ратифицира Парижките споразумения през 1954. Същата година Франция започва колониална война в Алжир. През март 1956 Франция признава независимостта на Мароко и Тунис, а в 1960 – на още 12 африкански страни, бивши френски колонии. През 1956 участва в Англо-френско-израелската агресия против Египет, а в 1957 – в създаване на Европейската икономическа общност (ЕИО) – “Общия пазар. През юни 1958 правителството се възглавява от дьо Гол, който след приемане на конституцията на Петата република става президент (януари 1959). През март 1962 са подписани Евианските споразумения за прекратяване на военните действия и за самоопределение на Алжир. През 1966 Франция напуска военната организация на НАТО, като запазва членството си в политическите й органи. След неуспеха в референдума (април 1969) за административна реформа и за видоизменение на Сената генерал дьо Гол подава оставка. През юни 1969 за президент е избран Ж. Помпиду. От юли 1972 министър-председател е П. Месмер. През 1972 между френската комунистическа партия и социалистическата партия е сключено споразумение за обща програма на управление. Към споразумението се присъединяват и левите радикали. Страната е член на ООН от 1945. В момента страната е член на ЕС.

Икономика

Днес Франция е една от водещите икономически сили в света. Тя е петата по големина икономика в света след САЩ, Япония, Германия и Обединеното кралство. През 2003 година БВП на Франция е $1,76 трилиона, а БВП на глава от населението е $29410. Характерна е високата концентрация на производство и капитал. Основните икономически отрасли се контролират от френските монополи. 60 процента от влоговете и кредитите се падат на трите най-големи френски банки. Значителен е и държавният сектор. 57 процента от националния доход се падат на промишлеността /заедно с транспорта и строителството/. Характерна е високата концентрация на производство и капитал. Основните икономически отрасли се контролират от френските монополи. 60 процента от влоговете и кредитите се падат на трите най-големи френски банки. Значителен е и държавният сектор. Страната разполага със значителни запаси на желязо, уран, боксит и калиеви соли. Основни отрасли на индустрията са машиностроенето, химическата промишленост, авиокосмическата промишленост, автомобилостроенето, хранително-вкусовата промишленост, електротехническата, металургичната и нефтопреработвателната промишленост, текстилна, шивашка, обувна промишленост, корабостроене, атомна енергетика. По обем на селскостопанската си продукция Франция е на трето място в света и на първо в Европа. Аграрната продукция дава и 15% от износа. Основни култури са пшеница, ечемик, овес, царевица, захарно цвекло, картофи, зеленчуци, плодове, лозя. Водещ отрасъл е животновъдството - специализирано млечно-месно. Има силно развит транспорт - 890 000 км шосета, от които 10 000 - високоскоростни, 31 000 км жп линии. Речното корабоплаване е развито по Сена, Рейн и каналите Сена-Север, Марна-Рейн и др. Главни пристанища са Марсилия, Хавър, Дюнкерк, Нант, Бордо. Силно развит е вътрешният и международният въздушен транспорт. Туризмът е много доходен отрасъл. Годишно страната се посещава от 60 000 000 туристи. До началото на XX век Франция е страна на малки фирми и семейни бизнеси. След Втората световна война (1939-1945) Френското правителство национализира голям брой предприятия и модернизира икономиката. Тези реформи, заедно с Европейската икономическа интеграция, помагат да се задържи един период на стабилен икономически растеж за четвърт век след войната. Днес Франция е член на Европейския съюз, наследник на Европейската общност.Както много други членове на Европейския съюз страната използва еврото като обща европейска валута. Успешните френски правителства предприемат различни нива на намеса в икономиката, включително държавна собственост и контрол върху ключовите индустрии. През 1982 година социално-ориентираното правителство на президента Франсоа Митеран започва програма за широка национализация. 13 от 20-те най-големи фирми във Франция стават собственост на държавата. Изборът на централно-дясно парламентарно мнозинство през 1986 година обаче води до съкращаване на държавната собственост. През периода 1990-2000 година правителството продължава процеса на приватизация, разпродавайки много от държавните предприятия и намалявайки нейния дял в други. Въпреки тези мерки публичният сектор като дял от БВП остава по-висок във Франция отколкото в която и да е друга страна, приела еврото. Освен това, прогресът на Франция в отварянето на местните пазари за чужда конкуренция, както изисква Европейският съюз, особено в енергийния сектор, е бавен и предизвиква критика от страна на Европейския съюз. Франция посреща няколко пресиращи икономически проблема в началото на XXI век. Един от тях е продължително високото ниво на безработица в страната. Към средата на 1970-те години, когато следвоенният икономически бум отслава, нивото на безработицата започва стабилно да расте, превишавайки 10% през 1985 година. От 1991 до 1999 година нивото на безработицата не пада под 10%. Това ниво станва 9% през 2002 година. Усилията да се намали безработицата, включително правителственото законодателство, прието през 2000 година, за да намали работната седмица от 39 на 35 часа, имат ограничен успех. Като резултат, през 2004 година правителството предлага план за промяна на правилата, които да дават на работодателите и работещите повече гъвкавост. Липсата на силен икономически растеж прави още по-трудно за Франция да поддържа традиционно щедрите социални възнаграждения, предоставяни на жителите на страната. Реформите в благоустройството на страната в социално справедлив план остава главното предизвикателство за Франция за десетилетия напред.

Култура

Франция има огромен принос към европейската и световна култура. Културата на Франция е дълбоко свързана с културата на целия западен свят, най-вече в областта на изкуството и литературата. Париж дълго време е считан за извор на френската култура. Франция достига културно превъзходство в Европа през средните векове. По-късно богатството на френската корона през 16, 17 и 18 век и на новата средна класа осигурява развитие на изкуството, елегантност в облеклото, маниерите, обзавеждането. През 20 век френското кино заема водеща позиция в света, особено през 60-те години с филмовите режисьори от „новата вълна”, като Жан Люк Годар, Алан Ресне и Франсоа Трюфо. Франция притежава много световноизвестни художници и няколко влиятелни школи по рисуване, включително за импресионизъм, който е развиван именно тук. Бароковите художници от 17 век включват Жорж де ла Тур, Никола Пусен и Клод Лорен. Най-познатите френски майстори от рококо през 18 век са Жан-Антоан Вато, Франсоа Буше, Жан Фрагонар, Жан Шарден и Жан-Батист Груз. Париж остава главен европейски център на изкуството през 19 век. Жан-Луи Давид, чиято силна влиятелна кариера започва в последната четвърт на 18 век, е най-активен рано през 19 век, както и художниците романтици Жан-Огюст Доминик Ингре, Йожен Дьолакроа и Теодор Жерико. Бележити художници реалисти от средата на 19 век са Гюстав Курбе, Оноре Домие, Жан-Франсоа Миле и Камил Коро. Импресионистичната школа, повлияна от Едуард Мане, се появила около 1872; най-важните нейни членове са Клод Моне, Камий Писаро и Пиер-Огюст Реноар. Главните френски постимпресионисти от късния 19 век са Едгар Дега, Пол Сезан и Пол Гоген; активни в този период са и Анри Матис, Жорж Браке, Марсел Душами, Пиер Бенар и Жан Дюбофо. Художникът Пабло Пикасо е роден в Испания, но се заселва в Париж в началото на 20 век. Франция е известна и с много влиятелни скулптури. През 19 век се налага Огюст Роден. Френската литература е считана за една от най-богатите и разнообразни национални литератури, изследваща човешкото общество и мястото на отделния индивид в него. Френската литература е свързана с франкофонската. Великите френски писатели са много, но десетимата, допринесли най-много за развитието на културата на Франция, подредени хронологично, са: Жан-Батист Молиер (1622-1673), Франсоа Волтер (1694-1778), Оноре дьо Балзак (1799-1850), Александър Дюма (1802-1870), Виктор Юго (1802-1885), Гюстав Флобер (1821-1880), Шарл Бодлер (1821-1867), Жул Верн (1828-1905), Емил Зола (1840-1902) и Ги дьо Мопасан (1850-1893). Франция е известна със своите велики готически църкви, строени от 12 до 15 век. Особено забележителни са абатството в Сен Денис, Сен Шапел в Париж и катедралите в Ежиен, Шартр, Париж и Рейм. Великолепните ренесансови структури включват двореца във Фонтенбло и известния замък в долината на река Лоара. Бележитите барокови сгради във Франция са неокласическите пристройки към огромния кралски дворец във Версай и Лувъра в Париж. Сред най-забележителните архитектурни паметници от 19 век са Втората императорска парижка опера (1861-1875) от Шарл Гарние и кованата от желязо Айфелова кула (1889), символ на Париж. Франция има дълга и забележителна музикална традиция. От 11 до 13 век епически поеми, изпълнявани от средновековни певци- трубадури. Най-влиятелният френски композитор от 14 век е Гийом дьо Машо, който въвежда полифонията. През 15 и 16 век процъфтява песента. През втората половина на 17 век роденият в Италия Жан-Батист Люли създава френския оперен стил като комбинира традиционния дворцов спектакъл с елементи на съвременната френска драма, добавя музикални форми от балета, танца и италианската опера. В началото на 18 век забележителни композиции правят Франсоа Купрен и Жан-Филип Рамо. Рамо е познат и с оперите си. В края на 18 и 19 век много оперни композитори, родени извън Франция, работят в Париж. Такива са Кристоф Вилибалд Глук, Джакомо Мейербер, Жак Офенбах. Родените във Франция оперни композитори от 19 век са Жак Алеви, Шарл Гуно, Жорж Бизе и Жул Масне. Бележит френски композитор на оркестърна музика през ранния 19 век е Хектор Берлиоз. Камий Сен-Санс започва да твори около 1850 и по-късно преподава на Габриел Фуре, който пък композира в широко разнообразие от форми. В края на 19 и началото на 20 век Клод Дебюси композира забележителни произведения в нови стилове, повлияни от модата в литературата и рисуването. В ранния 20 век Морис Равел композира по-официални произведения. “Шестимата” – група от неокласически композитори, формирана през 1918-1919 – включва Ерик Сатие, Дорис Мило, Франсис Пулен и Жорж Орик. Руснакът Игор Стравински работи в Париж през 1920-1930. Повечето провинциални градове във Франция имат градски библиотеки и музеи. Най-много са в Париж, разбира се. Главните библиотеки в Париж са Националната библиотека, която притежава повече от девет милиона книги, и университетските библиотеки в Париж. Лувърът, също в Париж, съдържа една от най-големите и най-важни колекции на изкуството в света. Други парижки музеи, които заслужават да се отбележат, са Националният музей за модерно изкуство в центъра Помпиду и музеят Пикасо с колекция от произведения на Пабло Пикасо. Някои от културните паметници на ЮНЕСКО във Франция са: дворецът във Версай (1979), Римският театър и Триумфалната арка (1981), Катедралата Нотр-Дам, историческият център Авиньон. Много от великите шедьоври на френската архитектура като църкви, катедрали, замъци и дворци са поддържани като национални паметници.

Политическа система, право и управление

Според държавното си устройство Франция е президентска република /Петата Република, сноваваща се на конституцията от октомври 1958 г./.Конституцията дава изпълнителни права както на президента, така и на премиера. Първият е държавен глава и главнокомандващ армията, а вторият – глава на правителството. Президентът определя премиера и министерския съвет и присъства на събранията им. Едно от най-важните права на президента е правото да разпуска Националната събрание и да насрочва нови избори за законодателство. Президентът също е упълномощен да се занимава с референдумите, като например референдума за одобрение на договора за Европейския Съюз от 1992 година. Президентът се избира чрез директен вот за мандат от пет години. Според Конституцията от 1958 година този период е седем години, но през септември, 2000 година, гласоподавателите чрез референдум го променят. По-краткият срок влиза в сила след президентските избори през 2002 година. Няма ограничение на броя мандати, които един президент може да изпълни. Общо казано, президентът работи с правителството, за да определя политическите цели и да намери начини да постигне тези цели с помощта на парламентарното мнозинство. Висш законодателен орган е Парламентът. Състои се от две палати - Национално събрание, включващо 577 депутати, избирани за 5 години, и Сенат, включващ 321 сенатори, избирани за 9 години. Националната събрание е с по-голяма власт от Сената, въпреки че и двете камари имат законодателна функция. Законите трябва да бъдат одобрени от френския президент, за да влязат в сила. Президентът може да поиска от Парламента да преразгледа даден закон или някои от членовете на даден закон, а Парламентът трябва да уважи искането. Президентът може също да поиска от Конституционния съд да проверява конституционалността на даден закон. В такива случаи законът не може се изпълнява докато съдът не е взел решение. Парламентарната година традиционно е разделена на две отделни сесии, които протичат от октомври до декември и от април до юни. Конституционният съд, одобрен от Конституцията от 1958 година, има задължението да надзирава изборите и да решава конституционни въпроси. Членовете на съда са избирани за неподновими срокове от девет години. Всяка от трите инстанции – президентът, Националното събрание и Сенатът – избират по трима. Всички бивши президенти също имат място в съда. Френската съдебна власт има два основни клона. Единият клон от съдилища се занимава с административните случаи (такива, които се отнасят до парламентарни спорове). Другият се занимава с гражданските и криминалните случаи. Юридическите спорове между двата клона се разрешават от осемчленния Трибунал по конфликтите. Съдиите в криминалните, гражданските и административните съдилища не могат да бъдат преизбирани или ограничавани без основание от изпълнителните или законодателните клонове на правителството. Метрополитенът Франция (включително остров Корсика) се състои от 22 региона, разделени на 96 департамента. Франция има четири задморски департамента - Гваделупа, Гвиана, Мартиника, Реюнион. Страната включва и четири задморски територии - Нова Каледония, Френска Полинезия, Френски южноантарктически територии, Уолис и Футуна, а също две специални териотриални единици - остров Майота и острови Сен-Пиер и Микелон.